14 Януари 2012г.            

 - Господин Стоичков, как оценявате идеята да се криминализира системното неосигуряване на присъствието на учениците в школата?
- Аз категорично не подкрепям предложението на КТ „Подкрепа”, тъй като не санкцията и нейната сила и тежест в случая ще реши въпроса. Не родителите в затвора ще изпратят учениците в училище, а по-скоро бих предложил в Закона за детето, който също предстои да бъде разгледан на дневен ред в Министерски съвет и Народно събрание, и в Закона за предучилищна и училищно възпитание да се върнем към добрите стари практика в нашата образователна система. Когато класният ръководител имаше непосредствена представа за ученика, за неговата домашна среда, той поддържаше поне три пъти или четири пъти в годината да посещава домовете на учениците си. Разбира се, много учители, много класни ръководители с горчива усмивка ще посрещнат моите думи и ще кажат: „За 600 лева заплата няма да ходя в гетата.”

- Аз пък бих ви попитал – това не е ли прехвърляне на отговорност,
- Не е прехвърляне на отговорност, защото първо, за да решим един проблем, трябва да си отговорим на въпроса кои са първопричините за този проблем. Ако първопричината е някакво криминално поведение на родителите – да, Наказателният кодекс ще свърши работа, но за мен, а мисля, че и за обществено, има обществено съгласие по този въпрос, най-важният проблем е свързан с бедността. По принцип това са социално слаби семейства, малцинствени групи, които не изпращат децата си в училище, просто защото нямат пари. Разбира се, това се наслагва с допълнителни неща, специфични за съответния етнос, примерно с ранните бракове или съжителство на семейни начала, което пък е криминално деяние. И аз бих попитал министъра на вътрешните работи колко досъдебни производства е образувал срещу такива представители на тази общност, които живеят на съпружески начала от пети клас, от 11 – 12-годишна възраст. Явно че такава бъдеща майка, която понастоящем е дете, трудно ще я задължим с каквито и да е било стандарти да ходи на училище. Така че ако прилагаме Наказателния кодекс, нека да го приложим. Има текстове и към момента, които могат да помогнат. Аз пак казвам - панацеята не е Наказателният кодекс, а едно от възможните решения е този контакт, който трябва да се осъществи и който в момента се осъществява единствено и само на така наречените родителски срещи. Съгласете се, че класният ръководител не може едновременно да говори с 25 или 30 родители на тези родителски срещи, за да обследва социалния проблем, за да обследва личностния проблем, ако има нужда от здравни работници, от психолози, които да бъдат с него, ако има нужда от социални работници, защото те именно са призвани да спират, както знаем, помощите на такива родители, ако не изпращат децата си в училище. Т.е. както правим съвместни екипи някой път по митниците заедно с прокурори и с полицаи, не пречи да направим съвместни екипи и от социални експерти, експерти от здравното министерство и класен ръководител, които на място да посещават домовете на тези кризисни, бих ги нарекъл, ученици, които въобще не посещават училище или просто го посещават за няколко дни.
- Вие предлагате, ако правилно ви разбирам – концентрация на силите, на институциите за работа с подобни проблеми семейства, така ли?
- Точно така. Значи, след като ученикът не отива в училище, училището трябва да отиде при ученика. Това е решението, защото държавата след като не влезе в дома на тези социални слаби и не социално слаби, има различни проблеми... Разбира се това трябва да е свързано с бюджет, с допълнително стимулиране на тези учители, които ще отделят от времето си.
- Това трябва да се превърне в политика.
- Да, трябва. И аз пак казвам – тази политика беше по мое време, когато аз бях ученик – моят класен ръководител ме посещаваше 4 пъти в учебната година и беседваше с моите родители, влизаше в моя дом и гледаше дали аз имам светлина, топлина и нормални условия за самоподготовка вкъщи. Това защо не се прави сега в момента?
- Добре, да преминем към следващата идея – да бъде премахнато разделението между извинени и неизвинени отсъствия. Това пък предлага образователният министър Сергей Игнатов.
- Да, това е свързано със стандарта за подкрепа на личностното развитие на ученика. Това е едно добро начинание. Разбира се, трябва по-стриктно да се следи за, специално за извинените отсъствия, които са по-молба на родителите, тъй като в учебните планове и в съответния учебен срок има изключително важни моменти, примерно контролни или класни работи, в които се проверява нивото на подготвеност на съответния ученик, и точно тогава, разбира се, той трябва да бъде в училище, а не по някакви семейни причини (освен ако не са изключително уважителни) да отсъства точно от този тест, от този етап на оценяване. Но понеже говорим за закони и за предстоящо тяхно разглеждане и приемане – аз тази седмица по покана на министерството на образованието ще проведа среща с тях, точно за да ме запознаят с предстоящите законодателни инициативи и най-вече как във времето ще бъдат разположени, тъй като аз бих казал, че ако до март месец в Народното събрание не влязат тези два закона – за училищното образование и за висшето образование, предстоящите учебни и съответно академични години ще бъдат пропуснати, а следващите – 2013 и 2014 година няма да бъдат в изключителната компетентност на това правителство, тъй като ще последва друго правителство вероятно и с възможен друг поглед върху образователната материя. Т.е. ако нещо се прави, трябва да се направи до март месец тези два закона да бъдат в Народното събрание.
- Докъде обаче трябва да стига реформата в училищното образование у нас? Помним, че през годините след 1989 година доста реформи минаха през главите на доста поколения ученици, включително промяна на образователни програми. Докъде трябва да стигне тази реформа и има ли възможност тя да бъде завършена и поне за един сериозен период от време занапред да не бъде пипана в своята цялост и в своите основи?
- Известно е, че образователната система е консервативна система и предполага един внимателен поглед върху нея, тъй като това е инвестиция в децата, в младите хора и всяка погрешна стъпка струва скъпо. В този смисъл, когато се прилага тази реформа или трябва да си прекалено наясно с материята, която реформираш, или по-добре не я пипай, за да не стане по-голяма белята. Аз вярвам, че вече две години и половина количествените натрупвания в министерството на образованието могат да доведат до качествени изменения, т.е. да, тези два закона, за които говорим – за висшето образование и за училищното образование действително са ни необходими. Законът за народната просвета е от 1991 година с множество поправки, с една система, която не е съвсем адекватна на съвремието, но пък има добри практики и традиции, които биха могли да бъдат внимателно прочетени, актуализирани и оставени в новите законодателни решения.
- Стигаме и до висшето образование и промените в закона там. Ще се стигне ли до там най-сетне, че бизнесът да определя какви висшисти са необходими в страната, а не държавата по поръчка да определя средствата и по този начин университетите да продължават да се борят за максимално голям брой студенти?
- Струва ми се, че не трябва да противопоставяме в никакъв случай бизнеса и държавата като възложители на специалисти, на млади учени и млади кадри за управлението на страната и за бизнеса. Напротив, те трябва да си подадат ръка и там, където трябва - както е в момента с регулираните професии, които ще изпълнят и ще продължават да изпълняват държавната поръчка, държавата да бъде възложител. Бизнесът обаче трябва по-гъвкаво да си сътрудничи с университетите, като, разбира се, и университетите трябва да търсят тази връзка и тази взаимна връзка трябва, най-просто казано, да се върнем към този договор за ученичество, както беше на времето, когато работодателите още от втори курс от студентската скамейка си харесваха бъдещия специалист, сключваха с него договор за обучение, след което той се задължава определен брой години да работи при тях. Разбира се, аз съм говорил с работодателски организации. Техният риск е, че този млад човек, в който те инвестират две години, на третата година отива в чужбина, но пък имаме закон за студентско кредитиране, където държавата обезпечава пред банките отпуснатите заеми. Държавата би могла да обезпечава и пред работодателите сключените договори и отпуснати средства – държавата да гарантира пред работодателите, а тя има как да си събере средствата от младите хора, ако може да им осигури добра работа в България.
-----
Интервюто е излъчено в предаването „Това е България” на Радио „Фокус” на 13 януари 2012 г.